Новини Царево

На 2.08.1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, организирано и извършено от българите в Македония и Одринска Тракия. Решението за въстание е взето на Солунския конгрес, който се провежда от 2-4 януари в Солунската мъжка гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“. На конгреса присъстват Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев от ЦК на ВМОРО и представителите на дванайсетте революционни окръга. Солунският конгрес решава да се вдигне всеобщо въстание в Македония и Тракия. На конгреса не присъстват Гоце Делчев, Михаил Герджиков, Даме Груев, които смятат, че народа не е подготвен за въстание и други видни дейци на организацията. Тъй като решението на Солунския конгрес предизвиква противоречия в ръководителите на ВМОРО, Гарванов, заедно с Велко Думев и Христо Силянов организират в средата на януари среща в София с членовете на Задграничното представителство на организацията. Тук присъстват Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Михаил Герджиков. След дълги дискусии Задграничното представителство се съгласява с взетото решение.
Въпреки решението за всеобщо въстание, то избухва само в Битолски, Одрински и Серски революционни окръзи. На Смилевския конгрес Битолски окръг решава въстанието да започне на Илинден – 20 юли (2 август н.ст.), на конгреса на Петрова нива, Одрински окръг решава въстанието да избухне на Преображение Господне – 6 август (19 август н.ст.). По-късно Серски окръг решава да се вдигне на 27 септември – Кръстовден.
Въстанието протича според предварително изготвените планове за действие и в кратки срокове са освободени големи територии. В Битолски окръг бойни действия се водят в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско. В Крушово е обявена Крушовска република. В Одрински окръг е освободена обширна територия главно в Малкотърновско, като турските гарнизони са изтласкани в М. Търново и Лозенград. Обявена е Странджанска комуна.
Турция изпраща 350 000 войска за потушаване на въстанието, включително и башибозук. Великите сили предупреждават българското правителство да не се намесва. Българското правителство отговаря на зова за помощ от въстаналите райони, че българската войска не е подготвена, зле въоръжена и не може да се намеси в помощ на въстаниците. Въстанието е жестоко потушено при наличието на 26 000 въстаници срещу 350 000 турска войска. Загиват близо 1 000 въстаници, опожарени са 201 села, изгорени са 12 440 къщи, избити са 4694 мъже, жени и деца от мирното население, 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 – отвлечени, 70 835 души са останали без дом, 30 000 българи бягат в България. Турците дават жертви 5325 войници.
Въпреки неуспеха, целта на въстаниците е изпълнена – Европа разбира, че българите от Тракия и Македония искат да живеят свободно в своята родина – България.
Актуално е и днес писаното от Георги попАянов преди 80 години в книгата „Малко Търново и неговата покрайнина“:
„В заключение за въстанието ще кажем, че тракийските българи водиха борбата за освобождение в името на общонародния идеал. На въстанието те гледаха като на повод за въоръжена намеса на България, която ще докара освобождението чрез обединение. Това разбира се бе сложило не чрез ясно разбираните стопански и географски съображения, а по силата на един здрав инстинкт и природен разум. Това здраво народно схващане се наложи и на самите войводи. Кодолов в конгреса беше казал: „От нас се иска само бунт, зад нас стои България...“. Идеята за автономия беше не само непопулярна, но и непонятна. Следователно тракийските българи никога не са променяли своите лозунги и идеология на освободителната си борба от започването ѝ та до днес. Да се говори за някакъв завой в нашето освободително движение е неоснователно и не отговаря на историческата истина.
Наистина България по свои държавнически съображения не се намеси във въстанието, както очакваха въстаналите. Настъпилото разочарование от неговия неуспех бе много голямо, но въпреки всичко, тукашното население не изгуби вярата си в Българи, защото по един инстинкт разбираше, че неговото освобождение може да дойде само от нея. С тая вяра и надежда се дочака Балканската война.“
Това е историческата истина, изказана от един от активните ръководители на ВМОРО в Странджа.